Книгата е в отлично състояние - нова, твърди корици, 622 стр., формат 21/14. Преводът е на ПАИСИЙ ХРИСТОВ. Поредицата за средновековна литература "Ариел" на издателство "Народна култура".

„Роман за Розата" - най-четената творба на френски език през средновековието - е дело на двама автори. Първият от тях, Гийом дьо Лорис, пише романа си към 1225-1230 г., но по неизвестни причини прекъсва на стих 4058. Името се споменава единствено във втората част на романа (ст. 10856 и по-нататък), където един от героите, бог Амур, предсказва кои ще бъдат последователно разказвачите на историята за завладяването - обладаването на розата. Въз основа на този пасаж традиционно се смята, че авторът на първата част е Гийом дьо Лорис (ок. 1200 - ок. 1238), отъждествяван с производител на оръжия от градчето Лорис, близо до гр. Орлеан. Около четирийсет години по-късно Жан дьо Мьон продължава и завършва разказа на Гийом. Жан дьо Мьон (роден вероятно в гр. Мьон, близо до Орлеан, ок. 1235-1240 г., починал в Париж през 1305 г.) е известен като преводач на раннохристиянския философ Боеций („Утешението на философията", 523-524 г.), на трактат от римския писател Вегеций , „За военното изкуство", на кореспонденцията между Абелар и Елоиза и на други съчинения, част от които не са достигнали до нас. Според някои автори бил доктор по теология, но по-вероятно е да е изучавал само т. нар. свободни изкуства. Втората част от 17 720 стиха четирикратно надхвърля по обем първата. Цялостният роман наброява близо 22 000 осмосрични стиха. Над триста ръкописа на творбата от периода 1280-1480 г. са достигнали до нас. Две негови адаптации в проза са широко коментирани през XV век. С въвеждането на книгопечатането романът бива преиздаван 22 пъти между 1481 и 1538 г. Първата му версия на фламандски език датира още от края на XIII столетие. През 60-те години на XIV век Джефри Чосър превежда части от него на английски, а по същото време тосканският поет Дуранте го адаптира на своя диалект в 232 сонета. В началото на XV век романът става повод за първата голяма литературна полемика във Франция - неговите защитници (Жан дьо Монтрьой, Гонтие Кол) и отрицатели (Кристин дьо Пизан, Жан Жерсон) са сред най-авторитетните и образовани хора по онова време. През Ренесанса - време на рязко отхвърляне на средновековните литературни жанрове и авторитети, „Роман за Розата" най-дълго се задържа сред новите образци и естетически ценности. Ронсар и съвременниците му - поколението, което започва да твори през средата на XVI век - са пропити от сентенциите и алегоричните прийоми на романа. С появата през XVI столетие на първите нормативни граматики на френски език именно „Роман за Розата" е най-често използваната художествена творба, от която филолозите черпят своите примери. След класицистичната сянка, която XVII век хвърля над средновековието, „Роман за Розата", наново издаден през 1735 г., е сред първите предвестници на завръщането на старата френска литература.

„Роман за Розата" е едно от първите и безспорно най-значителното алегорично произведение във френската средновековна литература. А преди него и високата, и народната литература на латински използват отдавна алегорията. Широка известност през цялото средновековие има първата алегорична творба в римската литература - поемата на Пруденций (348-405) „Борба на душата" („Psychomachia"), където конфликтът между пороците и добродетелите е представен със средствата на алегоризирани персонификации. През XII век алегорията става предпочитано средство в християнската дидактична литература както на латински, така и на простонароден език. Сред латиноезичните алегорични творби от това време най-ярко се открояват „Космография" (1145-1153) на Бернар Силвестьр и поемите на Ален от Лил, създадени около 1180 г., „Жалбите на Природа" („De Planctu Naturae") и „Анти-Клавдиан" („Anticlaudianus"). Бернар Силвестър е един от видните преподаватели по реторика от първата половина на XII век. Сред съчиненията му с коментарен характер има и един фрагмент върху алегоричната поема на Марциан Капела „За сватбата на Меркурий и Филология", а в основното си произведение „Космография" описва сътворението на света посредством делата на четири главни алегорични фигури - Ноис, Натура, Урания и Физис. При Ален от Лил, от друга страна, алегоричното изобразяване се свежда до два похвата - описание и монологично слово. Характерно за алегорията в латинската литература през XII век е нейната абстрактност. Религиозната популяризаторска книжнина на простонароден език функционира изцяло според принципа за външния израз на нещата като загадъчна проява на техния скрит, алегоричен смисъл. Алегорични са всички жанрове, отнасяни към т. нар. клерикална литература: бестиарии (описания на животни), лапидарии (описания на скъпоценни камъни), компути (християнски календари), пътувания, видения на душата и, разбира се, цялостната житийна литература.
В по-широк аспект обаче средновековието практикува алегорията като критическо слово, разкриващо вторично значение. Това разбиране произлиза от богословската теория за четирите смислови равнища, които екзегетите на Библията трябва да разграничават и да изпълват със съответно тълкуване: буквален или исторически смисъл, аналогичен смисъл (сочещ най-вече връзката между събития и личности от Стария и Новия Завет), тропологичен смисъл (обясняващ събития и действия като проява на нравствени категории), анагогичен смисъл (установяващ съответствия между земни събития и отвъдни реалности). По принцип теолозите търсели въпросните смислови регистри само при тълкуване на Светото Писание. Но твърде рано тази техника на интерпретация започва да се прилага и при тълкуването на нехристиянски автори, най-вече античните. Теорията за четирите смисъла се запазва през цялото средновековие. За това свидетелства и Данте в началото на своя философски трактат „Пир" (1304-1307). По същество трите смислови равнища, без буквалното, са в сферата на алегорията.
И така, преди да навлезе в светската литература, дълго време алегорията служи само за обозначаване на специфична херменевтична практика. Тя е средство за обясняване на света и за въвеждане на строг смислов ред. Ален от Лил резюмира по радикален начин нейните неограничени възможности:
Omnis mundi creatura
quasi liber et scriptura
it et speculum.
/Всичко, сътворено на този свят, за нас е като книга, писание и огледало. (лат.)/

Светът може да бъде напълно познаваем, защото е огледало, отразяващо Божията промисъл, и е изпълнен със знаци, които хората разчитат като в книга. Алегорията позволява цялостна интерпретация на света, доколкото прокарва съответствия между природните явления, историческите събития, моралните категории и физическата природа у човека. В този смисъл тя служи на една свръхоптимистична херменевтика.
Гийом дьо Лорис е първият поет, който изважда алегорията от лоното на християнската идеология и я въвежда в светската литература. Може да се каже, че дотогава зараждането и развитието на простонародната литература следва тенденцията на максимално отдалечаване от християнската алегоричност. Нито поезията, нито епопеята прибягват до алегории. Романът култивира преносно значение, което днес окачествяваме като символистично. Символът препраща към множество възможни тълкувания. Неговата загадъчност предполага свободен прочит, докато смисълът на алегорията е предварително фиксиран и единствен. Гийом дьо Лорис пренася християнската еднозначност в сферата на куртоазната любов, сякаш за да фиксира окончателно чрез нормативния смисловообразуващ механизъм на алегорията светските морални ценности.
Стоян Атанасов

твърди корици, 622 стр., Формат 210/140 мм.