Книгата е в много добро/отлично състояние - оригинална издателска подвързия със златни клишета.

Екземплярът е наличен и може да бъде разгледана след предварителна уговорка в книжарницата ни на ул. Иван Вазов 38 в София.

твърда подвързия

583 стр.
формат 215/150 мм
С.-Петербург, 1881. 

Упазени со устно предание при Македонско-Родопски-те Българо-Помаци.

Първо издание - том 1, Белград 1874; том 2, Санкт-Петербург 1881. Българска корица на том 2, Санкт-Петербург, 1881

„Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“ (на руски: Веда Словенахъ) е сборник с народно песенно творчество публикуван от босненския хърватин Стефан Веркович в два тома през 1874 г. и през 1881 г. Съдържанието на сборника е представено за пръв път през май 1867 г. на Първата всеруска етнографска изложба в Москва, където предизвиква сензация, тъй като показва, че в песенното културно наследство от югозападните Родопи има наличие на митологеми и исторически спомени от предхристиянски времена. Селата, в които са събирани песните и преданията са основно в Татар-Пазарджишка кааза - Селча, Чавдарли, Касакли, Доспат, Цицюво, Плетена, и в Неврокопска кааза - Джиджево, Теплен, Крушево, Карабула, Долно Дряново, Рибница, Абланица, Лъжен, Фъргова.

Песните от сборника са предоставени на Веркович от българина Иван Гологанов от село Търлис, Неврокопско, който твърди, че ги е записвал в продължение на 12 години. Двата тома на „Веда Словена“ включват 23 809 стиха. Изложените в сборника умотворения са с необикновена тематика и съдържание – говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологически герои, древни царе и господари, съдържат знания, спомени, формирани далеч преди ислямизацията на помаците, но и преди християнизацията на българския народ.

Сензационното съдържание на „Веда Словена“ става повод за възникването на научен спор, полемики по който съществуват и днес. Редица сериозни учени като Константин Иречек, Иван Шишманов[1], Михаил Арнаудов смятат, че в действителност сборникът е мистификация, като в подкрепа на това твърдение съществуват различни аргументи. Спорът започва френският славист Луи Леже през 1873 г. Поводът е научна анкета от френските учени Албер Дюмон и Огюст Дозон свързана с предварителна публикация „Древняя болгарская песня об Орфее“ (с превод на руски от Райко Жинзифов) през 1867 г. в Москва. След издаването на двата сборника от Веркович конфронтацията се задълбочава от двата предговора, в които публикуваните песни и предания са квалифицирани като сензационно откритие на епос, съхранил верски представи и обредни реликти представящи славяните като носители на етнокултура, по-стара от ведическата. Този възглед е близък до мнението на българския романтичен националист Георги Сава Раковски, че древните българи са носителите на санскрит, но славата им бива приписана погрешно на други народи. Подозренията на автентичноста на текстовете се засилва, след като става известен събирачът, записал голяма част от песните - учителят Иван Гологанов, учил в гръцко училище, имащ известни познания по митология, вероятно запознат и с трудовете на Раковски. Тази версия е подкрепена от българския литературен историк, критик и фолклорист академик Петър Динеков (1910 – 1992).

Фототипното издание на „Веда словена“ през 1980 година става основа за нова дискусия сред литератори-фолклористи като Кръстьо Куюмджиев, Владимир Свинтила, Никола Георгиев, Михаил Неделчев, Илия Конев, Невена Стефанова, Стефан Елевтеров, Тодор Ризников, Тадеуш Шишмански, Тодор Балкански и др. След дългосрочно анкетиране в Родопите, Тодор Ризников изразява убеждение в автентичността на песните. През 1991 г. се появява монографията на Иван Богданов „Веда Словена и нашето време“, която е най-сериозният опит да бъде доказана автентичността на цикъла.